За лимонадата и чесъна

Късна събота вечер. Мястото е пред един от денонощните дюнери до зимния дворец в Студентски град. Малко разчорлено момиченце се приближава, носейки две наскоро откъснати рози. Предлага ни едната от тях за 2лв. и след като отказваме любезно и с усмивка, ни я подава и казва “вземете я, подарък е”. Заговорихме се с нея – за това в кое училище ходи, за това как като се качи на автобуса слиза на 8-мата спирка, за да отиде до училище, за 4-те й братчетата, за това как някой й казал, че в Белгия имало хубава айфелова кула, за това как малката й сестра толкова обичала плодове, че изяла пастата й за зъби с вкус на ягоди и за други малки големи неща. И се върнахме на розите – всяка вечер ги късала от храстите в един парк и ги продавала по 2лв, като паричките ползвала за да си купува неща. На въпроса “какви неща” с енергия казва “всичко!” и очите й светват – шоколади, дюнери, бонбони, близалки, банички. С баничките много обичала да храни врабчетата. И гълъбите също, но врабчетата били по-сладки и скокливи.

Защо ви разказвам тази малка софийска история? Защото розите за 2лв. са лимонадата на това малко момиченце. А лимонадата е важна.

Когато бях малък много обичах да ходя на гости на баба ми и дядо ми в село Поповица. Баба ми и дядо ми са типичните селски хора от миналия век – завързани за БСП и статуквото на старото, трудолюбиви и винаги с вкусни зеленчуци и плодове в градината. В онзи период се занимаваха с отглеждането на чесън. Тогава карах старо червено балканче, докато приятелите ми караха “BMX”-и, а някои дори “бегачи със скорости”. Семейството ми нямаше възможност да си позволи ново колело и колкото и щастие да ми носеше червеното балканче, исках да имам колело като другите, с хубава спирачка, а не само с контра. Тогава ме осени идеята, че тъй като родителите ми не могат да ми купят бегач, аз мога да продавам в Пловдив от чесъна на баба ми и дядо ми и така да събера пари за ново колело. Поне за такова с 18 скорости! Родителите ми приеха с охота идеята, но твърдо отказаха да помъкнат в стария москвич без климатик чувал с чесън и то по средата на лятото, но се съгласиха да вземем една малка чантичка с няколко връзки. Казах им, че с толкова малко няма как да си купя ново колело, а те ми казаха, че ако продам тези няколко връзки, ще ми донесат цял чувал следващия път. Приех, макар и леко обиден от липсата на вяра в моя нов занаят.

Тези няколко връзки чесън бяха най-важното предизвикателство, което съм поемал в живота си. Бяха моята лимонада. Тогава не го осъзнавах. Един интелигентен човек беше казал, че можеш да свържеш точките единствено и само като погледнеш назад и ги видиш ясно. Никога в настоящето и никога в бъдещето.

Застанах гордо на ъгъла до сладкарницата до детската градина, която посещавах до преди няколко години. Поставих връзките с чесън на оградата и зачаках. Когато хората ме питаха им казвах, че ги продавам по 20 стотинки. Част от тях ме окуражаваха, други питаха какви са тия родители да ме оставят да продавам чесън на улицата в тази жега. Най-малко бяха хората, които купуваха, но в крайна сметка за няколко часа продадох повечето от стоката. Това, което не бях предвидил е, че в жегата чесъна се скапва и след края на първия ден на моя нов бизнес непродадените връзки трябваше да бъдат изхвърлени. Родителите ми твърдо отказаха да запалят стария москвич и да ми донесат чувал с чесън, затова на следващия ден се качих сам на влака и цъфнах на оградата на баба ми и дядо ми с искане за чувал чесън. Те ми напълниха една значително по-голяма шарена чанта с чесън и ме изпратиха на гарата. Докато пътуващите във влака Поповица – Пловдив се чудeха защо подяволите мирише на чесън и си проверяваха дъха един по един, аз разсеяно криех чантата и си мислих за моя бегач. Ясно се представях как ще ходя по обичайните велосипедни маршрути, но този път няма да съм на червеното балканче, а на новото ми красиво и бързо колело с хубави спирачки. И най-малко 18 скорости.

Следващите няколко дни на чесънопродаване донесоха ценни уроци. В крайна сметка колко хора могат да се похвалят, че като са били на 9 са били изгонени от пазар на спирка на градския транспорт, защото са продавали нерегламентирано чесън без да плащат “патент” и “наем за площ”. Е, така и не успях да събера пари за ново колело, защото продаването на чесън се оказа не особено доходоносно занимание. Малкото събрани пари похарчих за пълни глупости. Ако не друго, то поне попълних добре колекцията ми с картинки на автомобили от дъвки “Турбо”.

Две години по-късно родителите ми успяха да ми купят нов бегач. При това с 21 скорости. Е, той се чупеше стотици пъти повече от старото ми балканче, но поне можех да карам много по-бързо. И да падам по-истински и по-болезнено.

Но продаването на чесъна доведе до там, че на 14 изкарах първите си 70 лева като помогнах на една софийска фирма да направи сайта на един техен клиент. Майка ми ме гледаше с недоверие като й показах как за 10 часа труд изкарах толкова, колкото тя прави за 2 седмици в общинското заведение, в което работеше. Тогава започнах първата си работа като помагач в компютърна фирма за 100лв. на месец, на 16 отворих първото си “дизайн студио”, в което без да искам завлекох няколко клиента с по 40-50 лева без да успея да им дам това, от което те имат нужда, на 16 направих първия си успешен бартер “сайт срещу употребяван компютър”, на 17 имах първите си доволни клиенти българо-холандци, които все още продават имоти през сайта, който им направих, а на 18 започнах първата си легална работа в софийска фирма с представителство в Пловдив. На 20 отворих мой собствен “офис” в един дървен гараж в центъра на Пловдив, който ми погълна повече пари, отколкото ми донесе, на 22 стартирах още една виртуална услуга, занимаваща се с превръщане на фотошопски файлове в уеб-сайтове, а на 23 напуснах работата си в София, спрях всичките си начинания и заедно с още един американско-корейски ентусиаст създадохме първия си стартъп, който беше базиран в Сан Франсиско и с който успяхме да попаднем на страниците на Wall Street Journal, Forbes и TechCrunch.

Годините, прекарани в САЩ ми показаха колко важна част от американската култура е да учиш децата си да продават лимонада, като по този начин правят пари за себе си, с които да си купят нещата, които родителите им не са съгласни да купят иначе. Най-предприемаческата икономика на света учи децата си на предприемачество чрез продажбата на лимонов сок, захар и вода. Е, и малко симпатии. Когато от малък свикнеш с мисълта, че ако искаш да постигнеш желанията си трябва да дадеш малко от себе сиза тях и да приемеш, че невинаги ще пожънеш успех, рано или късно ще замениш червеното балканче с модерно колело. Защото колкото голям или малък да си, картите винаги са в твоите ръце и от теб зависи дали ще се опиташ да ги изиграеш добре. А това променя подхода ти към живота – започваш да проправяш нови пътеки, вместо да следваш утъпканите, по които те засилва инерцията. И оттам нататък нищо не е същото. Not even close, дето се вика.

Учете децата си да продават лимонада. По-печеливша е от чесъна.

Leave a Comment

Your email address will not be published.